Дали беше цирк!

„По улицата минаваше цирк. Празничната тълпа се смееше и блъскаше разменяше си шеги и подхвърляше пакетчета с бонбони. След цирка се точеше пъстра върволица от дечурлига, просяци и акробати. Те се блъскаха, удряха и ръкопляскаха на едно джудже. Гърбаво и грозно, облечено като шут с книжна шапка и звънчета. То забавляваше тълпата с отвратителни гримаси и кривене. „
Какво красиво зрелище!?
На драгия читател макар да прозвучи като почти носталгична разправка за добрия стар комунизъм. Не е така.
Твърде много псевдовеселост и отчайваща ”мизерия” има под ”купола” на „Българския цирк”.
Купол, нима? Това отдавна е само прокъсана шатра, носеща миризмата на не едно представление.
Спомените са за магия –
затъмнена зала / с не толкова удобни пейки, но пък какво /;
прожектори осветяват тайнственото появяване на другаря водещ;
и Циркът започва
костюми, тела излети от тренировките на времето.
безброй артисти
слонове
и от сърце засмяни клоуни
Има и магия има и искра.

Днес какво?
Шатрата съдрана от времето, с износени рей. Само тя знае как е опазена.
Излизат две до пет изнурени лица.
За какво се борят, къде вървят?
Една таратайка разнася из лъскавия град, новината за ЦИРК. А по улиците редом – то коли ли бяха, хотели ли бяха, къщи ли бяха или що? И как се купуват! Какви ли не? А циркът нещастен!
Чу се! Хората отиват на Цирк
Започва въздушна акробатика! В залата е светло. Някъде е зейнала дупка в Шатрата.
Вдигат се очите, прилепнали в красив образ на цирков артист, облякъл съшит костюм. И какво? Лампите зейват с изгорели крушки. От някогашните светлини не е останало нищо. И хайде хоп магията си отишла.
Животни? Какви ли ли? Три кучета, едно пони нещастно, два тигъра и коте. Парадира цирка с щраус, но той като че ли обиколи веднъж манежа и това е то!
Клоуните през сълзи вършат своята работа, която се е обърнала на търговия на балони и свирки.

„Тези жалки клоуни също имат душа жива бореща се душа, скита в изкривеното им тяло и принудена да им робува. Тя няма дори пъстри дрипи да прикрие страшната си голота! Как трепери от студ, засрамена и нещастна пред очите на хората, как подигравките им я шибат като камшик, а смехът има я наранява като нажежено желязо. Как тя се озърта безпомощно и към планините, които не искат за я затрупат , към скалите, които не искат да я убият. И да – завижда на плъховете, загдето могат да се проврат в някоя дупка и да се скрият
Душата е няма? Не може да извика с глас. И трябва да търпи, търпи, търпи!
Впрочем това са глупости. Защо никой не се смее? Нямате ли никакво чувство за хумор?
Та това е Български цирк, оцелял във времето!